
ТЪРСИМ СПАСЕНИЕ В ТОВА НЕЩО… В ИЗКУСТВОТО
Разговор с Бояна Попова
Разговорът се проведе в рамките на Нощта на музеите в София, на 14.05.2011г. в Галерия Модо. Въпросите задаваха гости на галерията.
Кое се ражда първо в съзнанието – някакъв образ или идея за нещо, което по-късно се визуализира?
Бояна Попова: Никакъв образ… няма образ, просто това е необходимост. Чувстваш някакво напрежение, започваш да рисуваш и знаеш, че там ще намериш утеха. Затова се работи всъщност. Не, за да нарисувам точно ето това…
На момента каквото се чувства, това се изразява, така ли?
Б. П.: На момента има някакви емоции и тук на платното просто се изливат.
Как решаваш какъв формат да рисуваш?
Б. П.: Това вече е въпрос на опит. Аз от опит знам, че големите формати не ми се отдават. И съм си избрала такива формати…Разбира се, човек ако започне да пробва на по-големи формати, може да започне да ги усеща…Просто трябва да се усети формата. Но за това е нужно повече време.
А имаш ли си някакъв набор, купуваш ли си материали специално за някаква картина или ползваш каквото имаш?
Б. П.: Не, специално не си купувам, аз обикновено си имам това, което знам, че ще ми потрябва. И гледам да си го имам.
По-скоро искам да те попитам как си избираш цвета на картината и от къде започваш изобщо?
Б. П.: То всъщност това е цялото рисуване. Цвета изразява емоцията. Примерно положителните емоции изразяваш с горещите цветове, отрицателните със студените цветове. Или пък може, ако ти е много тъпо, за да компенсираш да си сложиш жълт хубав цвят. Или да го направиш буквално сиво – ако на теб ти е сиво.
А колко време горе-долу ти отнема една картина?
Б. П.: Понякога става веднага, друг път- не. Сега например вкъщи стоят 2-3 започнати работи.
А за цветовете – ако започнеш с едни цветове и си в едно настроение, а два-три дена след това си в друго, какво правиш? Тотално ли го променяш или се опитваш да следваш първоначалната си идея?
Б. П.: Не, не си следвам. То просто…се променя. Каквото е на момента – това е. И съответно върху една картина може да се рисува до безкрайност.
Номерът е кога ще спреш, може би?
Б. П.: Да.
А случвало ли ти се е да видиш своя изложба в галерия и за работа, която си мислила за добра и хубава, да си кажеш: „Това, което съм направила не ми стига. Искам още.”
Б. П.: Да, да, естествено. Още ми се иска…даже някой път нацяло не си го харесвам. Аз не мога да си позволя да сваля нещо, но…се срамувам…
А колко пъти ти се е случвало пошлостта да те провокира да направиш нещо?
Б. П.: Тя не може да ме провокира…А и от такива хора все пак искаме малко да се дистанцираме, защото не ни действат много добре.
И все пак не можеш да се дистанцираш от това – пускайки телевизора, отваряйки вестника…
Б. П.: Не излизам много…понякога с по седмица не се показвам навън…Ами не знам… Търсим спасение в това нещо… в изкуството.
Като допусна някой по-близо…например някой съсед- първото изречение е добре, второто вече не е… И не се получава общуване. На тях не има стига само „Добър ден”, искат повече, нещо по-така. Пред блока ни например се събират по 15 човека, и аз искам не искам трябва да минавам през тях. Гледам надолу, усещам че ме наблюдават и не ми е приятно.
Хората обикновено не разбират тези, които се занимават с изкуство. Не само това – те не го искат, не им трябва…
***
Кажи нещо от кухнята…техниката? Например „Бодил” и „Череша” са една техника ?
Б.П.: Това е темпера..Имах една изложба изцяло такава, с по-предни мои работи. Така се беше получила. От там са.
Как решаваш какви бои ще използваш?
Б.П.: Не нарочно, така тръгнаха просто и няколко такива неща станаха.Реших така да я направя. Просто ти става интересно, като започнеш да работиш. Аз обичам тази техника – температа.
Като имаш бяло платно пред теб ясно ли ти какво ще направиш или тръгваш от някъде и се ориентираш в движение?
/друг/ Хората искат да разберат какво е това, а децата не питат, на тях им е ясно. Варианта, в който се питат:”ама как го виждам това”, не съществува, те просто го виждат.
/друг/ Имаш ли някакъв конкретен план,започвайки да правиш картина?
Б.П.: Различно е. Понякога си правя разни рисунки като си стоя просто. Нали знаеш, че не във всяко състояние на мозъка може да се рисува. Понякога въобще не съм в ателието и в готовност да рисувам…и си представям някаква картина. Не съм от хората, които си ги скицират. Имала съм и такива случаи, разбира се. Но после, като започна да рисувам се получава нещо съвсем различно. Не съм от хората, които използват техника, за да изобразят конкретно това нещо посредством съвършенството на техниката си, което също е начин. По-скоро разчитам на емоцията и в момента върху платното, каквото се случва. Даже искам да бъде така. Говорила съм си с приятели художници и съм им казвала, че не искам да си правя предварителни скици, защото след това рисуването би било само проста изпълнителска работа. Да седнеш и да направиш картината като бояджийска работа! А когато го правя спонтанно е друго.
А имала ли си случаи, в които трябва да нарисуваш нещо в даден срок?
Б.П.: Не, обаче сроковете понякога са хубаво нещо. Тогава се амбицираш, стягаш…
Това по някакъв начин не би ли те вкарало в рамка и евентуално да ти стопира идеята? Ако нямаш вдъхновение и трябва да рисуваш какво правиш?
Б.П.: Някой път може и да не успееш да се подготвиш. За това някой художници правят паузи от няколко години например. Нямат изложби, не рисуват, защото имат нужда да се открият наново. Това много често се случва.
***
Б.П.: Всяко нещо, което ти хрумне може да се нарисува. Сако, молив…всичко.
А защо при теб няма конкретни елементи?
/друг/ Или ние не ги виждаме?
/друг/ Защо да няма?
/друг/ Няма неща, които можеш да видиш навън гледайки….Един вид как си стигнала до тук?
Б.П.: Аз винаги съм харесвала художници като Хуан Миро и Пикасо. И то Пикасо в последните му картини. Такива реалистични картини много пъти са много интересни, но не са тези, които са моите. Едва ли някой път ще ми се иска точно така да издържа картина. Там е съвсем друго отношението. Трябва може би да си много по-въздържан. Това е като бродерията, да издържиш да го изпълниш както трябва.Аз предпочитам по-импулсивно, директно на момента…
Но не можеш да ме убедиш, че винаги така си се изразявала, че от както си се родила все така рисуваш?
Б.П.: Предишните работи бяха тези, които са задължителни- етюд, натюрморт…
Как си достигнала до това, какво го е предшествало, изведнъж ли е станало?
Б.П.: Не знам…изведнъж, изведнъж…някъде в продължение на 6-7 години.
Може ли да се говори вече за стил? Например да кажеш: „Това е моят стил”, или той търпи промяна?
Б.П.: Мисля, че търпи промяна, само че не знам точно как и какво ще стане… Двоумя се дали да не започна да използвам някои от така наречените „технологии”, но много се страхувам да не ме объркат и да ми убият емоцията… Защото там има етапи – слагаш първо едното, после чакаш, за да сложиш другото… И това чакане аз не го разбирам. То или рисуваш в момента или не… Поне аз, за сега, така го рабирам. Макар, че има хора, които правят картините си поетапно. Знаят си: „сега ще сложа това, като изсъхне ще сложа тази сянка”, и така. Друг темперамент просто. И накрая се получава- пак картина. Но това е съвсем друг начин на работа.
Тоест някои предвиждат точно какво ще се случи като краен резултат, а други се впускат просто върху платното. Търсят върху платното направо.
Б.П.: Да. Тяхното също е търсене, обаче предварително. Например предварително наблюдават около себе си. Харесва си да кажем този кош отвън, със стъклото и отражението и решава да го направи. Сяда и го прави. А другото е спонтанно, моментно.
Не си харесваш някакви конкретни неща, а просто така…
Б.П.: Търся си ги на платното.
А на това някой учил ли те е или сама си се сетила? Виждала ли си го или сама си го измислила да е точно така, по този начин?
Б.П.: По принцип живописта така се прави. Другата техника е по-скоро за графици. Тази, за която говорим, че се изпълняват поетапно нещата. Те са малко по-друг тип като темперамент, по-въздържани типажи са. Като видиш такава картина всъщност може да се усъмниш, че е правена от график-човек по душа. И най-вече зависи от твоето усещане за всичко, не само за картината.Дали по принцип си спонтанен. И от там нататък си създаваш удоволствие с цветовете.
А този Арлекин там, всъщност как се казва картината?
Б.П.: Казва се по най-различни начини.
Как се появи тази картина? Според мен това си е Арлекин от всякъде.
Б.П.: Един приятел каза, че е овчарска гугла. Кой както я вижда. Вечер се казва. Защото е много мрачна според някои хора.
А имената преди или след рисуването?
Б.П.: Имената след.
А имало ли е една и съща картина, която е имала различни имена?
Б.П.: О, да!
А имената заради хората ли ги слагаш или просто, защото смяташ, че трябва да има име?
Б.П.: Различно е. Зависи от обстоятелставата и от картината изобщо.
***
Б.П.: Обичам да бъде по-абстрактно, но обичам да има и нещо…конкретно. При което аз си мисля,че от това повече…от това по-буквално, много би ми дошло. И тук е буквално и…почти навсякъде. /посочва картини/.
То това му е хубавото, че всъщност има различни варианти на прочит.
Б.П.: Аз мисля, че това са едни абсолютно натуралистични форми.
То всеки си мисли така. И аз много често си мисля, че това, което правя е толкова ясно, колкото да разговаряш с някого, но всъщност не е така… Това,което исках да кажа е, че има хора, които искат да си купуват картини и имат интерес точно към съвременното изкуство, но имат нужда някой да им обясни защо го правиш точно по този начин.
/друг/ Проблема е, че трябва да има един, който да е като преводач между едните и другите, тъй като в противен случай много буквално се намесват интересуващите се от това, което правиш в пространството ти.
/друг/ – Но на тях не им стига, ако им го каже някой друг.
Б.П.: Може би тогава трябва да започне да се обяснява на хората, че преди векове, когато не е имало фотоапарат, целта на това изкуство е била да се направи едно изображение, което е едно към едно с действителността. И това е било върхът. Но сега вече това не е интересно, защо трябва да го правим. Има ли смисъл. Ако това нещо ги задоволява като обяснение, да си го обяснят така. То е много елементарно.
Да, обикновено става дума за елементарни неща.
Б.П.: Няма нужда вече от снимки. Всеки вече може да си направи снимка. Направи нещо ново, изведи някакъв елемент…
Може би хората искат да знаят какъв е елемента и ако не го виждат, той да им бъде обяснен?
/друг/ Много е трудно това. Аз изпаднах в тази ситуация преди около една година, когато започнах да преподавам на възрастни хора, които са начинаещи. Този човек пред теб е сто процента с акъла си, той не е дете, знае страшно много неща. И ти решаваш, че той трябва да е навътре и в тези неща, твоите. После си мислиш, че поне по-обикновените и прости неща ги знае. Обаче той не ги знае, той няма от къде да ги знае. Никой не се ражда с това познание. За това става дума- така да си пречупиш мисълта, че да си представиш, че това което знаеш, не го знаеш.И да се опиташ да го обясниш. Това е идеята.
/друг/ Това се случи и на твоя концерт /б.а. на Венета Нейнска/, когато ти свири и имаше и въпроси от наша страна. И тогава, да, на мен ми хареса музиката, но някой трябва да ми обясни. Когато Вени обясни за композиторите, че например единия бил луд и така изразявал лудостта си, и епохата в която е живял е дала отражение, започваш да възприемаш нещата по друг начин. Да знаеш какво го вълнува този човек и защо се стига до създаване на дадено произведение. Един средно интелигентен човек може да знае хиляди други неща, не е задължително да знае точно това. И когато се обясни с думи, става по-ясно и достъпно.
/друг/ Има го това схващане че щом е нарисувано, значи е по-ценно от фотографията.
Б.П.: Да. Например си дават снимка, за да им рисуват портрети по поръчка. И си мислят,че правят нещо!
Ето това, ако го кажеш на човек, който дава парите си за това…
Б.П.: Може би няма да ми повярва…
Или ще си помисли, че не можеш да го нарисуваш по снимката и затова го казваш.
Б.П.: Нещо такова.
Но има и хора, на които, ако им го обясниш с прости думи, те ще го приемат, няма да го отхвърлят.
/към друг/Ти казваш, че трябва някой друг да го прави това. Да, тази роля играят и изкуствоведи, културоведи, които говорят и пишат на един такъв език, който много често се отклонява от идеята.
/друг/ Просто трябва да има коректен човек по средата, който да може да обясни на питащия и едновременно с това да пита правилно. Тогава нещата ще стоят по друг начин.
/друг/ Да, права си. Но е въпрос на нагласа и от страна на артистите. Например, ако го бяхме водили този разговор преди пет години, аз най-вероятно щях да ти кажа: „Щом не го разбираш това – гледай си работата”. Сега изобщо не разсъждавам по този начин. Живеем в свят, в който конкуренцията е толкова голяма, че не можеш да си позволиш лукса да се правиш на нежна душа. А все още в България го има този феномен, и може би това е една от основните причини, поради която няма пазар.
При положение, че артистите не говорят, не обясняват на широката публика… става една изолация. Има го още това схващане за романтичната душа на артиста. Че едва ли не, ако му зададеш някакъв глупав за него въпрос, той ще се самоубие.А той е нормален човек, в крайна сметка, със нормален живот. Зависи и от въпроса, може и от нещо да ти стане неприятно, но ако видиш, че човека, който те пита просто иска да знае…
Б.П.: Стига да е добронамерен човек, може да му обясниш, че това го правиш еднократно, че то е неповторимо и е нормално да бъде така. Няма как да бъде повторено, а неговата рисунка от снимка може да се направи хиляда пъти. Тогава, като че ли се замислят хората. Защото някой може и да ти каже: „Виж какъв хубав портрет ми направиха, а пък струва само 50 лева”. А пък той се прави като се снима, очертават го и после просто попълват. Нищо творческо.
А литографията – техниката с отпечатване?
Б.П.: Там не мога нищо да кажа. Да, но и там има някакви ограничения.Ако са по-малко бройки- да, но нагоре вече им пада цената. Можеш да ги отпечатваш, но първата е оригиналната и е най-скъпа. Но там все пак поне един път си го направил и е изкуство. И тези моите неща сигурно могат да бъдат отпечатани…
А примерно за тези картини, които ги продават до Александър Невски в София или на Джумаята в Пловдив? Ако някой те попита: „Защо това да не е изкуство като те също са го направили, също е еднократно” ?
Б.П.: Защото там като продадат една картина със например залепена половин топка, червена на черен фон или със златен цвят, веднага произвеждат същата картина и си попълват наличността. И там никаква емоция не се влага, просто залепват, каквото трябва, пръскат малко пера от паун и… това е.
А какво мислиш за концептуалното изкуство, където не става дума за емоции, а за някакви идеи?
Б.П.: Там наистина вече няма материя. Нито можеш да го пипнеш, нито да го чуеш понякога. Там само гледаш. Хубаво е, харесва ми. Защо не. И аз имам някои идеи, които бих искала да реализирам. Хубаво е, стига човек да има свободата да си го претвори.
Мисля, че най-големия проблем на хората, които искат да си купуват картини е, че те се страхуват да не направят грешен избор. И тогава идва въпроса кой решава дали този избор е грешен или не е грешен?
Б.П.: Те си имат собствени авторитети сигурно.
Не, има хора които нямат до кого да се допитат.
Б.П.: Аз, ако съм на тяхно място, ще тръгна по най-елементарния начин. Например ще питам в някоя галерия – Националната, Градската художествена галерия. Ще потърся някакъв авторитет.
Да, но ако не се сетят да питат на такова място, най-вероятно ще си мислят, че трябва да питат някой художник. И тогава ще го има момента как точно да си зададат въпроса, да не изглеждат глупаво, да не се изложат. Това е много голяма пречка.
/друг/ Да, както се случи на концерта ти. Въпреки, че нямаше външни хора, чак след като излязохме от тук и може би след около час, започнахме да задаваме истинските си въпроси. А тези въпроси сме ги обмисляли през цялото време, но човек трудно се престрашава да пита.
/друг/ Въпроса е, че ти като не знаеш отговора на въпроса, автоматично не можеш да прецениш дали той е глупав или не. И винаги си мислиш, че той най-вероятно е глупав и си казваш, че е по-добре да не питаш, за да не се изложиш. Аз си направих един експеримент пред приятели – да свиря и да говоря за това, което свиря. Оказа се, че никой от тях след това не ми зададе глупав въпрос.
/друг/ Но в нашето съзнание това са били глупави въпроси.
Б.П.: Да, аз като учех „Публична администрация”, с моята единствена приятелка Ани стоим на лекции и аз все имах да питам нещо. А тя ми казваше: „ Недей, недей да питаш, защото ще разберат, че не знаеш. Не трябва да питаш.”
Не трябва да знаят, че ти не знаеш. За това ти казах, че хората, които евентуално искат да си купят картина няма да идат в галерия, за да попитат и да се заинтересуват. Те по-скоро ще си помислят: „Имам един приятел, той има друг приятел който познава еди кой си художник, аз него ще попитам”. Той никога няма да отиде и да си каже:” Аз нищо не разбирам, обяснете ми.”
Б.П.: Аз не си го обяснявам това.
Това е заради усещането на хората, че творецът е толкова крехка личност, че ако го питаш нещо, ще го нараниш и принизиш до битовото ниво. По принцип в България не е прието да се говори за тези неща. И може би хората трябва да видят, че някой друг го прави пред тях, за да се убедят, че не е страшно.